Приказка в реално време (част 2)



Ако не сте чели първата част - сега е времето! Надявам се, че скоро ще съм готов и с третата част.


И тъй, минавало и време, Красен и Магарите се сближавали бързо и ясно било, че е пламнало онова пламъче, на което масата казва „любов”, децата казват „любов”, глупаците казват "любов" а хората, които имат сетива за това, просто си премълчават и се подмихват перверзно. Така де, и всеки се сеща отде пушек се вдигал.
Проблем обаче, както винаги, възникнал, и тук той бил съвсем естествен – старият крал най-сетне от книжата и парите вдигнал поглед, и се сетил, че синът му вече се нуждае от жена, но някоя, която с наследник чист да го дари. Все пак, кръвта трябва да се пази чиста, а това може да стане само с чистокръвни принцеси. Без кайма. Затова пратил кралят стар емисари в четерите посоки, пратил и в междинните им четери посоки, и накрая решил, че е свършил работата си добре, което показва що за самочувствие имат кралете.
И минали седмици няколко и пратениците се върнали, но казвайки само едно – принцеса за женене нямало.
Но тогава този от североизтока забавил се месец, а после и два. Не се връщал той дълго и кралят решил, че главата му ще вземе. Подпис, печат, и вече бил той на нивото на куп зарзават. А палачът брадвата точил.
Натъжен, кралят започнал да се замисля, макар и със мъка – не трябва ли да ожени сина си един за някоя по-низша благородничка мигар, но да запази рода си на трона? И тогава, в края на зимата, закъснелият куриер мисълта му спестил. Завърнал се той с новини на уста – от далечна страна принцеса ще дойде! Но палачите вече го чакали с брадви в ръце и скоро на ешафода отишъл.
Така, правосъдието отново доказало, че понякога да действаш по свое усмотрение и успех да постигнеш е по-лошо от това да си драпаш... калпака и да се провалиш. Кралят обаче не съжалявал особено (все пак просто поредния слуга), а веднага започнал за сватба приготовления.
И така, пред дукесасата млада (и глупава) и не чак толкова младия (и не чак толкова глупав) принц Красен се изправила стена. А как щяха да се справят те с това? Защото стените високи са често, непристъпни, здрави и яки, освен ако майсторите с чашката повече не са работили. А и честно казано, принцовете и принцесите рядко са добри атлети, освен когато тълпа селяни диви и гневни ги гони.
Разбира се, принц Красен проблеми не би имал -  да се ожени за принцесата, която щеше да пристигне, и същевременно да има Магарите за любовница – лесно бе това! Но Магарите охотно едва ли би се съгласила, защото все пак беше благородница, а те дори и само за принципа на инат често правят. А тя беше даже и жена ... И принц Красен в затруднение видял се – може би тази принцеса бе грозна и стара, но по-лошо от туй – може би бе... умна.
Затова, един ден младият Йохо беше извикан от своя приятел принца. Двамата от дълги години познаваха се – Йохо бе син на кастелана – и бяха завързали едно от онези приятелства, в които единият винаги леко от другия се възползва. Е, леко за някои, тежко за други. Но най-тъжно това е, че ощетения без паразита някак си просто не може.
- Слушай сега, Йохо, приятелю скъп, имам важна за тебе задача. Тя, разбира се, за мене по-важна и ценна ще бъде, но само ти можеш да ми помогнеш. А ти, разбира се, да ми помогнеш желаеш, нали?
Йохо кимнал и отвърнал, че така е, на драго сърце би направил за приятеля скъп всичко. Зарадвал се Красен и какво смята да направи набързо разказал.
- Ще разпитам за нея, ще я открия и огледам, ще преценя всичко, което ми каза – обещал Йохо и тръгнал да действа веднага. Принц Красен, премного доволен, засмял се и тръгнал Магарите да потърси и вечерта да прекара с нея.
Тя веднага откликнала, отменила едно занимание маловажно, и тръгнала бързо да се приготви за Красен. Срещнали се двамата – в красивите нощни градини на замъка, и цяла нощ говорили, смели се, а накрая се и целували. Дукесата да бъде с принца жалеела, но имала тя твърде силно чувство за благоприличие. А и в интерес на истината, дори и тя се досещала, че да вдигнеш полите на роклята си насред оживена градина не е от най-висша класа постъпка.
Невероятно, но тя, както може да се досетим, наистина била и девица, макар да не била никак невинна. И с право, съдейки по това колко ухажори бе имала досега тя. Мухите все пак винаги се лепят на най-хубавото лайно, но колкото и да е хубаво, то продължава да си е лайно.
И тъй, времето минавало, пролетта приближавала, а Магарите желаела все повече да бъде със своя принц. Но как би станало това, щом идва принцеса далечна и тя може пречка да бъде? Та ако я нямаше нея, Красен щеше да бъде оженен за някоя млада, богата и красива благородница, а дукеса Магарите отговаряше на всичко това, и то още как!
И ето, че пролетта дошла.

Дните минавали, благородниците пирували, селяните гладували, листата пораствали, а Магарите се отчайвала вече. Да търпи повече тази неправда не можела; все по-често се замисляла тя за самоубийство, ако до най-лошото се стигне. Разбира се, досега не се решавала тя на нищо сериозно, а само си поплаквала и слушала балади нежни и любовни, типично за всяка девойка с подобен живот.
Красен, междувременно, се любувал на още четири-пет девойки и с нетърпение очаквал той завръщането на верния приятел свой, Йохо. И ето, че същата вечер още, две седмици преди да дойде и принцесата далечна и омайна, завърнал се Йохо, понесъл нейната тайна.
- Привет, о, прескъпи ми Красене. Поръчението твое изпълних и нося ти веч новини прекрасни!
- О, така ли е, приятелю любезни? Тогава – вино, танци, песни!
Засвирили музикантите наоколо, раздвижили се виночерпците и преди още да е чул новините, Красен бил вече обърнал и чашка, и две. И Йохо почерпил се също и му заразказвал за прелестите дивни на принцесата онази.
- О, приятелю мой, какво прекрасно име има тя, да знаеш само ти!
- Нека да позная аз тогаз? Да не би Красенилия да се нарича?
- Съвсем не!
- Ех! А може би Красченда? – Йохо поклатил глава. – Прекрасения? Красенита? Красилинда?
- Не, не и не! Не познахте вие!
- А как се казва тя тогаз?
- Йохана!
Красен се смръщил, а Йохо се разсмял доволно. Но принцът нищо не казал, защото историята очаквал. След секунда заразказвал приятелят му.
- О, та тя беше толкова прекрасна! О, тя беше сърцепленителка, с коси като океан от най-добро мастило, което в прашен пергамент дълбоко е попило! И очите, дълбоки и зелени като жабунясал вир! И гласът й като мазен мед ти капе на душата! О, принце, убеден съм аз, че с нея ще се радвате!
Красен се позамисли. Вярно, понякога и това му се случваше, макар и рядко, но не можеше да се отрече, че все пак сивото му вещество правилно работеше все още. Но дали принцесата далеча, Йохана, подходяща е за него? Дали пък не е твърде хитра и умела тя в истината?
- А кажи ми, Йохо... Тя дали е умна? Дали за мен не би била проблем голям?
Йохо се замислил, навел глава и се почесал по брадата.
- Е, та аз това не мога да ти гарантирам! Но не бой се, скъпи приятелю мой, едва ли толкоз глупава ще е! И за туй ще поразпитам скоро аз!
И тъй завършил своя разказ Йохо и в нощта оттеглил се самин.
Красен постоял, почудил се минута – две, и рекъл си, че трябва пак да се почерпи, но с някое момиче най-добре. Почерпили се двама, па после се и полюбували на пълната луна, а после заедно в покоите му влезли. Какво нататък става – това се знае, и тук законите железни на съдбата не могат да се отменят.
А именно – на Магарите скъп приятел туй видял. При нея той отишъл и плахо й разказал за срещата любовна между Красен и Кортея, девойката, с която той си легнал. А дукесата, разстроена и тъжна, в обятията на приятеля си хвърлила се, и почнал нея той да утешава, тъй както най-добре жена се утешава.
  
 

Коментари

Популярни публикации от този блог

Копринена кожа

Събота вечер

Светлина