Светлина

„Движи се или светлината ще изгасне. Движи се или ще изгасне...”

Знаеше това със сигурност. Затова вървеше бързо, опипваше стените и продължаваше напред под примигващите флуоресцентни лампи. Миришеше на стара болница и мазе, омесени с потискаща миризма на страх. Неговият собствен страх.

„Движи се или изгасва...”

Колкото повече и по-бързо вървеше, толкова по-дълго лампите щяха да светят – такава беше системата им. Те отчитаха движението и го запаметяваха, дарявайки му безценни секунди бягство от мрака.

А в мрака нещо дебнеше.

Наляво – коридора беше също така празен, с варосани, ронещи се на места стени, тук-там изплескани с нещо, за което не искаше да се замисля какво е. Никакъв ориентир. Все същото като назад.

Надясно – коридорът беше празен, с изключение на останките от прогнил счупен стол, сбутани до стената. Стените – бели, варосани и изплескани. Никакъв ориентир. Все същото като назад.

Беше в лабиринт.

„По-бързо, по-бързо! Губя време, ще изгаснат!” Трескавите му стъпки се забързаха – бяха единствения звук тук. Отекваха в празнотата и ехото се връщаше обратно при мъжа. Пръстите му натискаха стените, ронеха мазилка и се молеха да докоснат някаква ръчка, лост или каквото и да е, което да му предложи някакво спасение.

Напълно безуспешно.

Беше сам и не знаеше как е попаднал тук. Носеше бяла риза и бяла манта – може би беше лекар? Или санитар? Мястото приличаше донякъде на болница, но такава, която е излязла директно от фабриката за кошмари. Но нямаше врати. Нямаше прозорци. Нищо друго, освен коридори, безчет коридори, безкрайни коридори, виещи се и пресичащи се коридори.

Като лабиринт за мишки. А хищникът се спотайваше в мрака и чакаше.

Назад, не достатъчно далече обаче, лампите една по една гаснеха и зажужаваха. Той го чуваше – в тишината имаше само стъпки, учестеният му дъх и електрическите мухички, жужащи в лампите по тавана.

Внезапно му хрумна, че може би там има изход. Вдигна поглед и протегна ръце, но не достигаше. Нямаше и какво да достигне – лампи, докъдето му стига погледа, петна от плесен, паяжини. Нямаше прозорчета, нито стълби, люкове, отвори или каквото и да е друго.

- Шшшшсссст!

Мъжът почти подскочи. Обърна се рязко назад, откъдето дойде изпращяването и съскането, но нямаше нищо. Всъщност... имаше мрак. На двайсетина метра от него всичко беше потънало в непрогледна тъма, от която сякаш две очи се взираха в него... жадно.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите! Бързо, по-бързо, по-бързо! Да вървя, трябва, да, трябва да вървя!”

Знаеше, че ако се затича, ще се умори бързо. А случеше ли се това, щеше да изостане и да остане в мрака, при нещото. Беше последното, което искаше. Би предпочел да умре, само и само да не потъва в тъмата, само и само да не се срещна с нейния обитател. Но чувстваше, че това му предстои.

- Проклятие...

Изсъска думите гневно, но гневът му беше богато примесен със страх и безсилие. Не можеше да направи нищо, а коридорът продължаваше и продължаваше. Внезапно видя завой и тръгна по инерция натам. И пак бял и обикновен, празен...

Не!

Чакай!

Какво беше това?

Спря се и се опита да успокои дишането си. Помнеше, че трябва да направи това, макар и да не знаеше откъде го знаеше. Успокои се и разбра какъв е звукът.

Капене на вода. Някъде, може би съвсем близо, може би далеч – никой не можеше да му каже – капеше вода. А това може би беше някакво решение, някакъв изход от този прокълнат лабиринт. Беше нещо ново, различно.

Зад него нещо изсъска.

Мъжът се обърна, осъзнавайки, че е твърде бавен. Чу тихите стъпки, съвсем спокойни и равномерни, като на хищник, който знае, че плячката му не може да избяга. Секундата сякаш продължи хилядолетие и страхът се превърна в агония. Момент, още само десета от секундата... главата му се извърташе болезнено бавно, а съскането рязко спря и премина в припукване.

Очите му най-сетне достигнаха там, накъдето допреди малко гледаше гърбът му... и видяха най-ужасното нещо.

Тъмнина.

Нямаше нищо зад него, просто празен коридор – бял, варосан, ронещ се и плесенясал. Абсолютно нищо, което да го заплашва. Лампата жужеше и съскаше като умиращо насекомо. Никаква реална заплаха. Само отсъствие на светлина.

А това беше най-големият ужас.

„Не! Трябва да тичам, да тичам! Забавих се прекалено, не трябваше да спирам, не трябваше!”

Обърна се и затича. Мантата се развя и го забави, но мъжът я изхлузи в движение и я захвърли назад. Там втора лампа изпука и се пръсна в мрака. Туп-туп-туп, туп-туп-туп, краката му тропаха по студения каменен под, а някъде напред капеше вода.

„Само да я достигна... там ще е! Там ще има изход, дупка, пещера, знам, о, знам това, не може да няма! Не!”

Завой наляво. Двайсет метра, плесен и лампи. Надясно. Надясно отново и после наляво. Капенето се чуваше съвсем ясно и доловимо, някъде отпред, болезнено далече.

„НЕЕЕ!”

Не можеше да си поеме дъх. Краката му пулсираха заедно със сърцето и горяха за кислород. Направи няколко крачки и се препъна. Изправи се, опита нова крачка, но падна на колене.

Това беше краят.

„Не! Не не не не! Още малко, още съвсем малко и съм там!”

А мракът напредваше неумолимо.

Внезапно почувства някакъв прилив на енергия, сякаш мехур с вода се спука над него и го обля със сила. Изправи се, готов да продължи с отчаяното си бягство, но на втората крачка осъзна измамността на тази енергия. Можеше само да върви, но и това беше нещо, нали? Нали?!

„Още малко, още... малко... Само... малко...”

Завой.

За малко да се пребие, когато се спъна в нещо малко, обло и твърдо. Хвана се за стената и залитна няколко стъпки напред, смешно приведен като болна от артрит старица. Но не му беше смешно – тъмнината идваше, а с нея и то идваше. И беше гладно.

Не погледна надолу – не смееше дори и да хвърли бегъл поглед – защото знаеше какво ще види. Череп. Оглозган, пожълтял от времето човешки череп, по който личаха следи от гигантски зъби и нокти, дълбали плътта, докато още е била на мястото си – прясна и кървава.

Изненада се, когато въпреки волята си сведе глава и видя обикновен камък. Объл бял камък, дори би казал, че някога е бил за кратко под вода, но не можеше да е сигурен – не беше нито геолог, нито имаше опит с камъните. Не знаеше въобще с какво има опит или какво знае, нито какъв беше. Знаеше едно.

„Идва! Мракът... настига ме.... по-бързо, по-бързо!”

Продължи, подпирайки се и накуцуквайки. Ето, отпред имаше завой, а водата направо шуртеше тихичко, изходът трябваше да е там. Трябваше да е там!!!

„Още малко... само...”

Изпращяване зад него и сянката, допреди секунда двойна от двете лампи, остана единична. Притъмня.

„Не! Идвам, аз идвам, още малко, само малко!”

Спъна се отново и падна. Надигна се и продължи на колене – само метър го делеше от завоя, от заветната цел!

Крачка... още една, трета, четвърта... Сантиметри... ръката му напипа ъгъла на коридора, само трябваше да се дръпне още малко! Да! Ето, достигна го, достигна го! Нямаше значение, че беше паднал – нали можеше да пълзи? Нали?!

Лампата изгасна и мракът се изправи пред трона си...

... от който го делеше само стъпка. Последната лампа, тази след завоя. Спасението.

Мъжът се плъзна напред с последни сили и видя благословената бяла болнична светлина. Нямаше значение, че беше от гадните, омразни флуоресцентни лампи – беше спасение. Само това имаше значение.

Човекът на пода се обърна и положи глава на студения под. Блажено въздъхна и погледна към своето спасение... спукана тръба на тавана, под която имаше мръсна локва вода.

А нататък – коридор.

„Не! Не може да бъде! Това... не, това...”

Коридорът напред се губеше в мрак. А последната лампа изпука, просъска с последна искрица живот...

И изгасна.

- НЕЕЕЕ!

Мракът мълчаливо направи последната крачка и седна победоносно на черния си трон, където щеше да царува вечно.

Хищникът в сенките изсъска и облиза последната капка светлина от лицето на света. Изръмжа доволно и тръгна към своята жертва.

А тя стоеше безсилно и не можеше да помръдне.

- Господин Стивънсън! Лекарството ви!

Стивънсън потръпна в усмирителната си риза. Отвори очи, заслепени от ярката светлина в стаята и извърна лице, за да избяга от лъжичката с горчивата, омразна и смърдяща течност. Но спасение нямаше.

Преди дори светът да се появи отново на фокус, всичко потъна в тъма и Стивънсън видя флоуресцентната лампа, премигаща и гаснеща в сумрака.

И този път знаеше, че хищникът ще го стигне.

Нямаше бягство.