Публикации

Показват се публикации от Август, 2013

Копринена кожа

Слънцето проникваше през спуснатите щори в просторната хотелска стая. Един от лъчите попадаше точно върху десния клепач на Ханс Щайнфелд. Мъжът се размърда, изстена едва-едва и отвори очи. Беше около десет, прецени. Беше спал няма и пет часа, откакто се върна в стаята си и най-накрая заспа. В дискотеката беше шумно и претъпкано, а Ханс всъщност мразеше тези две неща. Но виж, от друга страна, там винаги имаше готини момичета, които можеше да свали. Надигна се нагоре, премести възглавницата си и се облегна върху нея. Дясната му ръка леко се отърка в копринено мека коса. Мъжът сведе поглед и се усмихна доволно. Последната му забивка, която спеше до него, изтощена след бурната нощ, беше наистина страхотна. С дълга малко под раменете черна коса, палави тъмни очи и светла, копринено мека кожа. Всъщност цялата сякаш бе от коприна – нежна, фина и скъпа. - Мммм. Мелиса въздъхна и се притисна до Ханс. Лицето й се опря в стегнатите гърди на мъжа. Беше висок и с добре развита мускул

Събота вечер

И продължението на " Елън ". - ... резултатите да станат ясни утре сутрин. Остава само последното преброяване.... Гръмотевицата беше тиха и далечна. Бурята се беше разразила преди няколко часа, усилвайки се и отслабвайки периодично. Беше събота вечер, време, когато хората навсякъде по света излизаха от вкъщи за да се забавляват. - ...Времето навсякъде из щата Минесота е бурно с тежки валежи. Препоръчваме ви да не излизате, освен ако не е крайно наложително... Телевизорът пращеше леко. Вятърът навън виеше високо. Над пепелника бавно се виеше дим от току-що изгасения фас. Вратата на кухнята изскърца както всеки път, когато се отвореше. Момичето гледаше екрана на телевизора, където някаква репортерка говореше нещо. Ушите й не чуваха, погледът й беше празен. - Елън, скъпа, отивам до магазина. Свършили са яйцата, ще купя и мляко и бекон. Жената, която излезе от кухнята, отиде при момичето и седна на дивана до нея. - Скъпа, нали няма да направиш някаква глу

Елън

      Един от най-първите ми разкази въобще. Е, на практика първия... Продължение има... и ще се появи по-късно, когато мъглата се разсее и сенките се стопят в дим и ко казах?! И тъй - приятно четене! И линк към продължението , което може да прочетете после. - Елън, ела насам! Звънък женски смях огласи нощта. - Хвани ме! Луната осветяваше прелестната горичка. Звездите сияеха в небето като хиляди очи, гледащи младата двойка, гонеща се в сумрака. - Хааайде, хвани ме де! - Ей, само да те стигна! Елън се спря рязко и се завъртя към Макс, който веднага се окопити и я сграбчи в обятията си. Звучната им целувка бе последвана от звънкия смях на момичето. - Обичам те. Толкова те обичам, че ако любовта ми беше вода, цял океан не стига да я побере. - Колко си банален! – оплези му се Елън. - Но съм прав! Обичам те безумно! Не мога да живея без теб. - И аз те обичам. И все пак си оставаш... Не можа да довърши, защото устние на Макс се впиха в нейните. Пуснаха се чак к

ДА!

Къде съм? Даа... Там, далече, на хиляди километри оттук, в друга реалност, на друго място. Под земята, долу, в мрака. В сумрачния коридор едва се процежда светлина на снопчета отнякъде. Отнякъде много далеч. После чуваш звука. Да. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Бавно, равномерно, тежко. Непоколебимо. Стъпки. Подковани ботуши, с шипове на върха, несъмнено. Той върви. Десетки килограми студена стомана го покриват целия. Назъбена, с остри ръбове, стърчащи шипове и режещи като бръснач краища. Черна стомана, изкована някъде долу, далеч от тук, далеч от светлината. Несъкрушима броня, почти сраснала се с тялото му. Туп. Туп. Стъпките отекват по мрачния коридор, покрит с пепел от умрели огньове. Топлината е избягала много отдавна, оставяйки всички тук в царството на студа. Стените са почернели от сажди, каменни, безмълвни. Единствен свидетел на мъката и самотата. Зад него нещо се влачи, бавно, полека, извива се и шепти в мрака. Камшик. Голям, дълъг, кожен камш