ДА!

Къде съм? Даа... Там, далече, на хиляди километри оттук, в друга реалност, на друго място. Под земята, долу, в мрака.

В сумрачния коридор едва се процежда светлина на снопчета отнякъде. Отнякъде много далеч.

После чуваш звука. Да.

Туп.

Туп.

Туп.

Туп.

Туп.

Туп.

Бавно, равномерно, тежко. Непоколебимо. Стъпки. Подковани ботуши, с шипове на върха, несъмнено. Той върви.

Десетки килограми студена стомана го покриват целия. Назъбена, с остри ръбове, стърчащи шипове и режещи като бръснач краища. Черна стомана, изкована някъде долу, далеч от тук, далеч от светлината. Несъкрушима броня, почти сраснала се с тялото му.

Туп. Туп.

Стъпките отекват по мрачния коридор, покрит с пепел от умрели огньове. Топлината е избягала много отдавна, оставяйки всички тук в царството на студа. Стените са почернели от сажди, каменни, безмълвни. Единствен свидетел на мъката и самотата.

Зад него нещо се влачи, бавно, полека, извива се и шепти в мрака.

Камшик.

Голям, дълъг, кожен камшик, покрит с малки резци. Ударът му разкъсва плътта и дарява жертвата с агония и покорство.

А после чуваш друго. Думи. Изкривени, зли думи.

- Господарю...

Звукът идва до теб тихо, неясно и разсеяно, някъде отдалеч. А после изкристализира.

- Господарю, моля те...!

Гласът се извива и съска, извисява се до истерия и замлъква.

Глас дрезгав, пропит с болка, отчаяние, покаяние, копнеж и желание.

Той продължава напред без да се обръща.

Той е един от Първите. Някога могъщи и несломими. Мощна, единна и непоколебима армия, редица сред редица, въоръжени и бронирани от глава до пети.

А сега – заточени. Без ум, без сила, без воля. И пак по-силни от теб. По-силни от всеки човек.

- Господарю, позволи ни...

Камшикът се влачи по земята. Стъпките кънтят и отекват, резонират в тесния коридор. Ковани решетки се редят от двете страни на Първия, десетки, стотици. Затвор. А той е надзирателят му.

- Господарю! Моля те...

Чува се пристъргване на нокти по камък, а после две хилави ноктести ръце хващат внимателно и нерешително решетките. Наполовина ръце, наполовина лапи.

Туп. Туп. Туп!

Той спира и бавно обръща бронирания си взор към съществото в килията.

- Господарю, моля те, позволи ни... Господарю...

Гласът е умолителен, немощен, но изпълнен с копнеж по нещо далечно.

Ръката на Първия се надига, стоманения му юмрук стиска дръжката на бича, пръстите не помръдват.

После се отпуска, кракът му се надига и той продължава.

- Господарю!

- Господарю...

В килиите се раздвижват същества. Светлината не стига дотам и те остават в сянка, само ръцете, стиснали ледения метал се виждат. Сухи, жилести, разкървавени пръсти. Ноктите са черни, изпълнени със сажди, дълги и закривени.

Гласовете се надигат, извисяват и увеличават. Всички звучат еднакво, всички издават едно и също съзнание. Едно желание.

Глад.

- Господарю...

- Господарю! Моля...

- Госпо...

- Господарю, позволи ни...

- Господарю...!

- Господарю.

- Господарю, моля те...

- Господарю....

Внезапно Първият спира. Ботушът му е на половината път във въздуха, застинал. След секунда се спуща.

Туп!

Бронираният се обръща бавно и отсечено, точно наобратно, и прави четери крачки напред. Застава пред клетката и се обръща към нея.

Всички млъкват. Стърженето по пода и тракането по камъните постепенно утихват и настава тишина.

- Господарю.

Съществото отсреща е различно. Гласът е по-плътен, по-уверен, по-...

Волеви.

Воля.

Като скърцане на ръждясали панти, думата се отронва бавно и тежко тупва сред мълчанието.

- Да.

О, да.

Първият се обръща обратно и продължава в първоначалната си посока. Само тежките подковани ботуши тракат в мрака. А след секунда шумът те удря.

Шумът.

Крясъци, писъци, рев, смях лудежки, ръмжене и нечленоразделни думи. Скърцане на желязо, решетките бавно се вдигат нагоре и те заизлизат.

Изливат се навън.

Ноктите тракат по земята, крясъците преминават в истерия, истерията в радост, радоста – в гняв. Един единен и могъщ вик.

- ДААА!!!

И ти ги виждаш. Вече ги виждаш, всичките, черни, мръсни, кафява кожа, покрита с пепел, дълги кокалести ръце, жилави и мощни, редици зъби след зъби в устите им, и дълги черни езици, стърчащи навън, извиващи се жадно.

Ловът започва.

А ти стоиш срещу тях.

 - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - - -

Засега е все още само това. Навярно ще бъде пролог на нещо по-дълго, което ще напиша в бъдеще, но ми се струва, че е подходящо като за първо публикувано тук произведение. Е, не по-подходящо от което и да е друго.