ДА!
Къде съм? Даа... Там, далече, на хиляди километри оттук, в друга реалност, на друго място. Под земята, долу, в мрака. В сумрачния коридор едва се процежда светлина на снопчета отнякъде. Отнякъде много далеч. После чуваш звука. Да. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Бавно, равномерно, тежко. Непоколебимо. Стъпки. Подковани ботуши, с шипове на върха, несъмнено. Той върви. Десетки килограми студена стомана го покриват целия. Назъбена, с остри ръбове, стърчащи шипове и режещи като бръснач краища. Черна стомана, изкована някъде долу, далеч от тук, далеч от светлината. Несъкрушима броня, почти сраснала се с тялото му. Туп. Туп. Стъпките отекват по мрачния коридор, покрит с пепел от умрели огньове. Топлината е избягала много отдавна, оставяйки всички тук в царството на студа. Стените са почернели от сажди, каменни, безмълвни. Единствен свидетел на мъката и самотата. Зад него нещо се влачи, бавно, полека, извива се и шепти в мрака. Камшик. Голям, дълъг, кожен камш...