Black light

„Движи се или светлината ще изгасне. Движи се или ще изгасне...” Знаеше това със сигурност. Затова вървеше бързо, опипваше стените и продължаваше напред под примигващите флуоресцентни лампи. Миришеше на стара болница и мазе, омесени с потискаща миризма на страх. Неговият собствен страх. „Движи се или изгасва...” Колкото повече и по-бързо вървеше, толкова по-дълго лампите щяха да светят – такава беше системата им. Те отчитаха движението и го запаметяваха, дарявайки му безценни секунди бягство от мрака. А в мрака нещо дебнеше. Наляво – коридора беше също така празен, с варосани, ронещи се на места стени, тук-там изплескани с нещо, за което не искаше да се замисля какво е. Никакъв ориентир. Все същото като назад. Надясно – коридорът беше празен, с изключение на останките от прогнил счупен стол, сбутани до стената. Стените – бели, варосани и изплескани. Никакъв ориентир. Все същото като назад. Беше в лабиринт. „По-бързо, по-бързо! Губя време, ще изгаснат!” Трескавите м...

Къде съм? Даа... Там, далече, на хиляди километри оттук, в друга реалност, на друго място. Под земята, долу, в мрака. В сумрачния коридор едва се процежда светлина на снопчета отнякъде. Отнякъде много далеч. После чуваш звука. Да. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Бавно, равномерно, тежко. Непоколебимо. Стъпки. Подковани ботуши, с шипове на върха, несъмнено. Той върви. Десетки килограми студена стомана го покриват целия. Назъбена, с остри ръбове, стърчащи шипове и режещи като бръснач краища. Черна стомана, изкована някъде долу, далеч от тук, далеч от светлината. Несъкрушима броня, почти сраснала се с тялото му. Туп. Туп. Стъпките отекват по мрачния коридор, покрит с пепел от умрели огньове. Топлината е избягала много отдавна, оставяйки всички тук в царството на студа. Стените са почернели от сажди, каменни, безмълвни. Единствен свидетел на мъката и самотата. Зад него нещо се влачи, бавно, полека, извива се и шепти в мрака. Камшик. Голям, дълъг, кожен камш...