Елън

      Един от най-първите ми разкази въобще. Е, на практика първия... Продължение има... и ще се появи по-късно, когато мъглата се разсее и сенките се стопят в дим и ко казах?!
И тъй - приятно четене!
И линк към продължението, което може да прочетете после.

- Елън, ела насам!

Звънък женски смях огласи нощта.

- Хвани ме!

Луната осветяваше прелестната горичка. Звездите сияеха в небето като хиляди очи, гледащи младата двойка, гонеща се в сумрака.

- Хааайде, хвани ме де!

- Ей, само да те стигна!

Елън се спря рязко и се завъртя към Макс, който веднага се окопити и я сграбчи в обятията си. Звучната им целувка бе последвана от звънкия смях на момичето.

- Обичам те. Толкова те обичам, че ако любовта ми беше вода, цял океан не стига да я побере.

- Колко си банален! – оплези му се Елън.

- Но съм прав! Обичам те безумно! Не мога да живея без теб.

- И аз те обичам. И все пак си оставаш...

Не можа да довърши, защото устние на Макс се впиха в нейните. Пуснаха се чак когато останаха почти без дъх.

- Нека се разходим.

Двамата се хванаха за ръка и тръгнаха навътре в гората. Лунната светлина караше всичко да изглежда приказно. Сякаш беше сбъднат сън, само те, сами, под звездите.

Навътре гората се сгъстяваше и ставаше по-тъмно. Рехави облачета скриваха луната и Макс извади фенерче от джоба си. Ярката му светлина разсея мрака.

- Скъпи, какво ще правим? Имам предвид в бъдеще. Какво ще стане с нас?

- Какво ще стане ли? Е, аз...

- ... още ще те обичам, дори и след сто години. – довърши тя вместо него с усмивка. – Това вече съм го чувала и преди.

- Елън... – в гласа на Макс имаше лек укор. Пусна ръката й и се обърна към нея. – Не се шегувай толкова, понякога ме наскърбяваш. Сякаш не ми вярваш...

- Вярвам ти, разбира се! И аз те обичам. Нима си мислиш нещо друго?

Мъжът се опита да разгадае изражението на любимата си, но откри, че наоколо е твърде тъмно. В следващия миг лъч светлина прониза листата и се открои сияйната усмивка на Елън.

Двамата се прегърнаха и отново се целунаха, ръцете му нежно обвиха кръста и раменете й. Фенерчето тупна на земята и изгасна.

- Ох, чакай да го прибера.

Макс се отдръпна. Огледа се за него, но очите му още не бяха привикнали към тъмнината. Направи крачка встрани, но се спъна и подпря длани на студената земя. Встрани от него, Елън се засмя.

- Ха-ха, много смешно – кисело промърмори младежът.

 Възстанови равновесието си и зарови пръсти в мократа трева. Опипа наоколо, но без резултат.

- Елън, може ли да ми светнеш?

 Продължи да търси в мрака и най-сетне ръката му докосна кръглата пластмасова дръжка.

- Ето го. Най-...

Младежът изруга под сурдинка и хвърли празната бутилка надалеч.

- Що за човек ще изхвърли боклука си на такова красиво място? – Макс замълча раздразнен от находката си и от факта, че приятелката му стоеше отстрани безучастна. - Елън, светни ми със запалката де.

Отговор не последва.

- Елън?

Макс се огледа, но не я видя.

- Мила, не ми прави номера. Скоро трябва да се връщаме, ела да намеря проклетията.

Недалеч избуха бухал. Щурците свиреха тихо, вятър почти нямаше. Мъжът тръгна наляво, оглеждайки се за силует, най-вероятно прилепен до някое дърво.

- Еее-лъъън. Покажи сеее – гласът му се издигна и провлачи в притихналата нощ. Наблизо отново се обади бухал, сякаш болен от настинка.

- А! Чух те!

Женски смях разруши мрачната атмосфера. Елън избуха отново и пак се засмя.

- Ей, Макс, ти да не се уплаши? „Елън, не ми върти номера” – преправи гласа си в опит да наподоби плътния му тембър.

- Ще ти кажа аз на теб! – младежът скочи към нея и я вдигна във въздуха. Тя изписка и заудря леко по ръцете му, а после обгърна шията му и го целуна. Обви крака около него и изстена тихо.

Макс я остави на земята и се усмихна. Тя опря гръб в близкото дърво, седна и запали цигара. Огънчето освети за миг хубавото и лице. Елън усети влюбения му поглед макар и в тъмното и му се оплези.

Младежът погледна към небето. През гъстите клони не проникваше много светлина. Вятърът повя леко и прохладно.

- Скъпа, подай ми запалката, за да го намеря.

Елън я извади и му я връчи тържествено. Дръпна дълбоко от цигарата и издиша бавно дима.

- Хайде, намери го по-бързо и се върни при мен. Ще те чакам, ей!

- Разбира се, мила. Две-три минутки само. Ако ти трябвам за нещо – викни ми.

Момичето кимна с глава, но после се сети, че той не може да я види.

- Добре. – Дръпна отново от цигарата, облегна се на дървото и зачака.

Изминаха няколко минути. Елън загаси фаса в земята и се огледа. Лунната светлина вече проникваше през листата и осветяваше полянката пред нея.

- Ей, Макс, не го ли намери – подвикна. Щурците отново свиреха.

Досаден комар бръмна край нея и тя го отпъди с ръка.

- Скъпи, намери ли го?

Отново не последва отговор. Момичето се изправи и изтупа дънките си. Тръгна към мястото, където трябваше да е любимият й.

- Ей, сега да не ми го връщаш? Ха-ха, забавно ли ти е?

Мястото беше пусто. Момичето се огледа наоколо. Напразно.

- Макс, излез. Добре де, няма да правя така повече...

Щурците бяха замлъкнали. Бухала мълчеше.

- Макс? Къде си? Не е забавно! – Изплашена от вика й птичка хвръкна.

Тишина.

- Хей, Макс, обади се! Отговори ми! Извинявай за преди малко, но сега не е никак забавно!

Дори комари не се чуваха.

Елън се затича обратно. Препъна се и падна на коляно. Изправи се.

Мястото, къде бе седяла бе празно.

- Макс...

Гласът и трепна.

- Макс! Отговори ми, дяволите да те вземат! – истеричният й вик заглъхна в тишината.

Листата зашепнаха от повея на вятъра.

- Макс...

Сълза се търкулна по бузата й. Елън събра въздух за един последен вик.

- Макс, моля те! – Задави се в плач. – Макс...

Отговори й тишината.