Събота вечер

И продължението на "Елън".

- ... резултатите да станат ясни утре сутрин. Остава само последното преброяване....

Гръмотевицата беше тиха и далечна. Бурята се беше разразила преди няколко часа, усилвайки се и отслабвайки периодично. Беше събота вечер, време, когато хората навсякъде по света излизаха от вкъщи за да се забавляват.

- ...Времето навсякъде из щата Минесота е бурно с тежки валежи. Препоръчваме ви да не излизате, освен ако не е крайно наложително...

Телевизорът пращеше леко. Вятърът навън виеше високо. Над пепелника бавно се виеше дим от току-що изгасения фас.

Вратата на кухнята изскърца както всеки път, когато се отвореше. Момичето гледаше екрана на телевизора, където някаква репортерка говореше нещо. Ушите й не чуваха, погледът й беше празен.

- Елън, скъпа, отивам до магазина. Свършили са яйцата, ще купя и мляко и бекон.

Жената, която излезе от кухнята, отиде при момичето и седна на дивана до нея.

- Скъпа, нали няма да направиш някаква глупост? – Загрижеността в майчинския й глас беше огромна. – Нали?

- Да, мамо. Ще си стоя тук и ще чакам...

Думите се отрониха бавно и тежко. Тъмната й коса бе разрошена, очите – зачервени. Въртеше запалка в пръстите си, които сякаш бяха единственото живо нещо у нея.

- Елън, трябва да спреш да мислиш за това... – Жената замълча и хвана нежно ръцете на дъщеря си. – Моля те, не се измъчвай повече. Ако искаш, ще поговорим пак за това, но трябва да отида до магазина. Боже, ама то вече е станало девет без десет, трябва да побързам. Хайде, ще се върна до петнайсет минути.

Стана, огледа се наоколо, видя портмонето си захвърлено на масичката, взе го и излезе.

Елън постоя загледана в екрана без да го вижда още няколко минути. На масата стоеше снимка в рамка на двамата с Макс. Погледна към нея и очите й се насълзиха леко.

Внезапно пръстите й спряха и погледът й се заби в пода. Намери пипнешком кутията с цигарите и извади една. Вгледа се в нея внимателно, сякаш се чудеше какво е това и защо го държи, а после я запали и отново наведе глава.

Отново се чу гръмотевица, този път осезаемо по-близо.

- ... а сега прекъсваме за реклами, останете с нас!

Момичето стана от дивана, леко протрит и потъмнял от времето. Направи няколко несигурни крачки встрани, сякаш краката й бяха схванати. Тръгна уверено към полицата в противоположния край на стаята, отвори шкафчето и извади бутилка коняк и чаша. Върна се, седна върху кафеникаво тапицираната мебел и остави шишето на масичката.

Някъде в къщата изскърца нещо и Елън се сепна. След секунда чу хлопване и разбра, че е прозорчето на банята. Погледа малко тъмната течност пред себе си и бавно разви капачката на бутилката. Наля си до половината на чашата и отпи.

Телевизорът пращеше, а рекламите дразнеха слуха й. Всичко й напомняше за Макс...

Все още не можеше да дойде на себе си. Бяха изминали няколко дни оттогава, през които тя се терзаеше и се мъчеше да се разсее. Безуспешно. Виждаше лицето му във всяко нещо, чуваше гласът му навсякъде.

- Елън...

Ето, дори и сега й се причуваше! Проклета да е! Напълни отново чашката и я изпи на един дъх. Силният алкохол изгори гърлото й и Елън се закашля. Изгаси цигарата си в пълния пепелник и посегна към дистанционното за да спре телевизора.

Телефонът звънна.

- Ах... – изтръгна се от устата и без да иска. – Макс?

Прекоси стаята бързо и вдигна слушалката.

- Ало? Макс?

Отсреща се чуваше само пращене.

- Ало? Има ли някой? Ало?

Сигналът прекъсна.

Слушалката се изплъзна от ръката на Елън. Сълзите закапаха бавно по нежните й пребледнели бузи. Едва успя да стигне до дивана и се тръшна по лице безжизнено. Потрепваше конвулсивно от сподавения плач, косата й лежеше в безпорядък на облегалката.

- Макс... Защо...

След минута се успокои и се надигна сковано. Посегна към чашката, но се отказа и взе цигарите. Извади последната и я запали с облекчение. Трябваше да каже на майка си да й купи още една кутия. Последните дни пушеше много, но това нямаше значение. Нищо нямаше значение без Макс.

-... Часът е точно девет, а какво значи това, драги зрители? Разбира се, започва най-забавното предаване в Щатите...

Вятъра навън изфуча лудешки и картината почти напълно се изгуби. Все тая, помисли си Елън, така и така „Шоуто на О’Доналд” бе досадно. Дори пращенето на телевизора бе по-приятно от глупостите на стареца.

Загледа се безцелно през прозореца, навън, където всичко беше тъмно и страшно. Бурята се засилваше сякаш, помисли си. Погледът й бавно се плъзна из стаята и се спря на коняка. Поколеба се, а после допълни чашката и отпи голяма глътка.

Ледената течност се плъзна в гърлото й плавно, оставяйки след себе си вълна от огън и забрава. Стана и взе бутилката, за да я прибере обратно. Не искаше майка й да я вижда така, току виж направила нещо.

- Какво значение има... – пророни унило и седна обратно.

Откакто Макс беше изчезнал нищо не й се струваше важно. Още същата вечер се обади на родителите му, но той не се бе прибирал. На другия ден също не се появи и отидоха в полицията за да обявят, че е изчезнал.

Нищо.

Нито полицаите го намериха, нито местните, които се включиха в търсенето. Никой нямаше успех, а вече беше минала повече от седмица. Сякаш бе потънал в земята, сякаш се бе изпарил и отлетял към звездите.

-... а сега е време да посрещнем не кого да е, а самия... – Както внезапно се появи картината, така и изчезна, без дори да остави водещия да довърши изречението си.

Елън се надигна и затътри към телевизора. Удари го веднъж, леко. Смущенията продължиха. Удари го отново, по-силно. И отново. Гневът й се отприщи и тя заудря по машината бързо и безжалостно. Внезапно изгуби равновесие и падна на земята.

Разхлипа се и тропна няколко пъти по пода, безсилна, а дланите й пулсираха от болка.

- Защо... Защо...

- ... защото ананаса пак цъфти в саксията! – от телевизора се разнесе изкуствения смях, който звучеше след всяка шега.

Елън изкрещя, надигна се и спря телевизора рязко. Не искаше никакви глупости, не искаше алкохол или цигари, не искаше спокойствие. Искаше само едно.

- Защо не изчезнах и аз... – прошепна. – Защо не изчезнах и аз!

Крясъкът й отекна в смълчаната стая. Дребна нощна пеперудка, влязла незнайко как в стаята, се отлепи от пердето и хвръкна. Очите на момичето се фокусираха върху нея през сълзите и бавно проследиха полета й до отсрещната страна. Насекомото кацна и застина отново, сливайки се почти напълно с бялата стена.

Елън се надигна вцепенено и седна. Продължи да гледа в същата посока и като хипнотизирана се изправи. Мина край масата, взе все още димящата цигара от пепелника и всмука от дима й.

Застана пред стената и се вгледа в нищожното животинче. Мъничко, бледо и покрито с тънки власинки. Стоеше пред нея, безпомощно, животът му зависеше изцяло от решението на момичето. Елън въздъхна и отвори уста.

Нещо изскърца.

Навън изтрещя гръмотевица.

Светкавицата заслепи за момент Ан, която тъкмо изгасяше двигателя на автомобила. Последвалата мощна гръмотевица не беше неочаквана и жената не се стресна. Прибра си ключовете, пресегна се, взе торбата с покупките и слезе.

Беше събота вечер, когато всички бяха навън, но в тази нощ едва ли някой би излязъл. Елън никога не стоеше вкъщи в съботната нощ, винаги беше някъде с приятелки или с Макс. Но преди...

Дъждът валеше яростно, удряйки безпощадно по всеки, излязал навън. Ан притича през дворчето и се изтръска на прага на къщата. Остави торбата на земята, извади ключовете от джоба си, отключи и влезе.

- Елън, прибрах се.

Окачи мокрото си яке на закачалката, наведе се за да вземе покупките и затвори внимателно вратата.

Вътре беше тихо. От хола, където трябваше да е дъщеря й не се чуваше звук. Само бурята виеше навън. Откакто приятелят й Макс изчезна, тя рядко излизаше от там. Влезе в кухнята, остави багажа си и погледна в хола да види какво прави Елън.

Стаята беше празна.

- Елън?

Миришеше на цигари, долавяше се и лек мирис на женски дезодорант. На масата, до стъкления пепелник, стоеше пълна до половината бутилка алкохол и снимка на Макс и Елън. Диванът беше измачкан и вдлъбнат там, където бе седяло момичето. Телевизорът мълчеше.

Единственото, което липсваше, бе самата тя.

- Елън, тук ли си? – Ан излезе в коридора и извика към стълбището.

Не получи отговор и се качи на втория етаж. Подмина стаята на Андрю и направо отвори вратата на Елън.

Там цареше относителен безпорядък както винаги, но този път беше по-голям. Леглото й не беше оправено, дрехите – разхвърляни, а по бюрото имаше останки от ябълка. Никаква Елън.

- Елън! Къде си?

Ан се затича по коридора. Тръгна бързо по дървеното стълбище, вземаше по две стъпъла наведнъж.

Дървото беше мокро.

Не усети как залитна. Светът изведнъж се наклони към нея. Преди да усети болката, всичко потъна в мрак.

Час по-късно линейката отнесе безжизненото тяло на Ан. Елън не беше в къщата. Не беше и при съседите.

- Събота вечер, а ние работим тук. А другите се забавляват някъде...

- В тази буря? Едва ли.

- На Дъф и Еди не им пречи особено това, а пък Моника въобще...

- Какво пък е това?

Другите двама полицаи се приближиха към колегата си, стоящ в хола. На земята имаше угаснал фас, до него – едва забележим отпечатък от стъпка в прахта на пода.

А на стената стоеше малка бяла пеперуда, единствен безмълвен свидетел.

Петнайсет години по-късно, Дейв Тейлър минаваше през малко градче в Минесота. В покрайнините му имаше къща, изоставена от поне десетина години, с обрасъл и запуснат двор. Когато спря пикапа си пред едно магазинче, за да си купи кока-кола и цигари, попита магазинера за къщата.

- Прокълната е. От петнайсет години не живее никой в нея.

Дейв изслуша историята с интерес. В подобни градчета винаги имаше нещо по-особено, което да си струва да се види, някаква история за призраци, изчезнали жители, прокълнати места или мистериозна смърт. Качи се в пикапа, запали и след десет минути спря пред къщата.

Огледа я с интерес. Не беше лоша, на два етажа, с някога хубава градника навярно. Сега беше запустяла, а входната врата беше отворена. Всъщност беше с разбити панти, осъзна. Дейв предпазливо бутна ръждясалата врата към двора, покрита с напукана тъмносиня боя. Изскърца. Разбира се.

Надникна в прашното коридорче с паяжини в ъглите. Тук не беше стъпвал никой през последните поне десет години. Наляво имаше врата, която беше притворена. Всичко по-ценно навярно беше плячкосано.

Подаде глава през процепа и погледна в хола.

- Проклятие! Триста дявола!

Сърцето му забумтя в гърдите, всеки удар отекваше в мозъка на Дейв. Без да се замисля, мъжът рязко разтвори вратата докрай и влетя в стаята. Срещу него, до стената, отпуснато и неподвижно, лежеше младо, около седемнайсетгодишно момиче с тъмна коса, разпиляла се по пода.

Дейв избута масичката настрани и коленичи пред тялото. „Не диша”, осъзна веднага.

Вдигна ръка и предпазливо докосна голата й ръка.

- Триста дявола...

Трупът беше още топъл.