Копринена кожа

Слънцето проникваше през спуснатите щори в просторната хотелска стая.

Един от лъчите попадаше точно върху десния клепач на Ханс Щайнфелд. Мъжът се размърда, изстена едва-едва и отвори очи.

Беше около десет, прецени. Беше спал няма и пет часа, откакто се върна в стаята си и най-накрая заспа. В дискотеката беше шумно и претъпкано, а Ханс всъщност мразеше тези две неща. Но виж, от друга страна, там винаги имаше готини момичета, които можеше да свали. Надигна се нагоре, премести възглавницата си и се облегна върху нея. Дясната му ръка леко се отърка в копринено мека коса.

Мъжът сведе поглед и се усмихна доволно. Последната му забивка, която спеше до него, изтощена след бурната нощ, беше наистина страхотна. С дълга малко под раменете черна коса, палави тъмни очи и светла, копринено мека кожа. Всъщност цялата сякаш бе от коприна – нежна, фина и скъпа.

- Мммм.

Мелиса въздъхна и се притисна до Ханс. Лицето й се опря в стегнатите гърди на мъжа. Беше висок и с добре развита мускулатура, с къса руса коса и наситени, сини очи. Някои биха казали, че очите му бяха твърде студени. Но според повечето жени, Ханс Щайнфелд беше почти неустоим, направо убийствено секси. И бяха прави.

Мъжът плъзна ръка по голите рамене на Мелиса и тя се събуди.

- Добро утро, Ханси – измърка и се усмихна. Досега никой друг не го беше наричал така и немецът почти съжаляваше. Жалко, че нямаше как да се задържи по-дълго с Мелиса, наистина жалко. Рядко прекарваше повече от ден-два с мацките, които сваляше. Лично правило. А и те не можеха да издържат.

- Здрасти, коте. Добре ли спа?

Свободната му ръка, лявата, се плъзна под завивките и погъделичка жената. Тя се сгърчи леко и се засмя, а после Ханс усети нейното докосване. Точно където трябваше.

- Ооо!

Мелиса се ухили доволно и след секунда се гмурна под завивките. Ханс усети устните й, усети топлината и възбудата и отпусна глава назад. Изсумтя няколко пъти, без да се притеснява ни най-малко – стаята беше шумоизолирана и никой нямаше да го безпокои. Ханс мразеше да го безпокоят, когато е с момиче.

След минути всичко свърши и Мелиса избута завивките. Облиза устни и плъзна ръце по голите гърди на немеца. Придърпа се нагоре, притисна се и го ухапа леко по врата.

- Ммм...

Мадамата го ухапа още веднъж, по-нагоре, и още веднъж, още по-близо до главата му. Последния път Ханс дори го заболя, но той беше свикнал с болката. Дори я харесваше. О, харесваше я.

- Май си готова отрано, а?

Мелиса се отдръпна и седна до него. Ханс се пресегна да я придърпа. Тя обаче се отръпна назад. Засмя се и поклати глава.

- Не, не, не. Първо ще си измия зъбите, ще си взема душ... и тогава. Нали, Ханси?

- Разбира се – засмя се мъжът. – Побързай, а аз може да вляза след теб под душа.

- Или... с мен?

Мелиса измърка и погали бузата на Ханс. След това стана, протегна голото си тяло и тръгна към банята, пренебрегвайки ощипването на немеца.

„Време е.”

Ханс стана от леглото. Протегна се също и направи няколко бързи упражнения за раздвижване. Тялото му трябваше да е гъвкаво за това, което го очакваше, а умът – буден, затова отиде първо в бокса и пусна кафеварката. Бързо се върна в спалнята и отиде до голямото си куфарче.

Обичаше да пътува. Не заради самото пътуване, което Щайнфелд не харесваше особено, а заради момичетата. Винаги имаше такива, които са готови да прекарат нощта с един красив и богат чужденец, особено в Щатите. Хотелската му стая всъщност беше цял апартамент със спалня, бокс, баня и хол.

И по-важното – беше звукоизолирана. И никой нямаше да го потърси, дори и дни наред.

Ханс отключи куфарчето. Отгоре имаше различни документи и книжа. Извади ги. Остави ги на пода и отвори тайното отделение на големият и скъп куфар.

Хладната стомана блесна под слънчевите лъчи.

- Хо-хо, бейби...

Нежно погали един от ножовете, плъзна пръст по дългото му извито острие и се усмихна. Врата го засърбя и Ханс се почеса, докато се любуваше на любимците си. Взе друг нож със странна форма, много удобен и елегантен. За плитки разрези, които кървят дълго и болезнено.

- Милите ми – с умиление погали подобно на двузъба вилица творение със зъбчато колело до дръжката. – Милите ми, скоро ще ви задоволя. Скоро.

Отстрани имаше бутилка с хлороформ и кърпа. Сипваш от химикала върху парцала, пристискаш го до носа на жертвата и след секунди тя се отпуска безсилно. А после я връзваш и приготвяш за действие.

Ханс беше правил това десетки пъти.

Беше гол и внезапно потръпна. Потри настръхналата си кожа и обмисли как да издебне Мелиса, за да я упои без съпротива. Всъщност...  Та той обичаше съпротивата! Можеше и да й остави малък шанс, нали така?

Мъжът се почеса по врата отново и отиде до вратата на банята. Вътре се чуваше само шумът от водата.

- Мелиса, красавице, скоро идвам!

Душът заглуши думите на момичето, но Ханс нямаше нужда да ги чува. Смисълът беше ясен. Върна се бързо при куфарчето, пренебрегвайки студа и сърбежа. Сковано приседна.

Разви капачката с треперещи ръце. Защо се притесняваше точно сега? Та той беше правил това и преди, знаеше какво и как става, знаеше всичко. Беше готов. Но ръцете му трепереха.

„Да не е онзи вирус... развивал се много бързо. Проклетата Америка с нейните грипове!” Дано поне не му попречеше и не развалеше удоволствието му. Напои кърпата с хлороформ и затвори внимателно бутилката.

Когато се изправи му се зави свят.

„Проклятие.”

Подпря се на стената, но подтикван от възбудата, приближи банята. Вътре беше тихо. Върна се, хвърли един поглед на кафеварката и спря до вратата, скрил кърпата зад гърба си.

- Мелиса? Вътре ли си, маце?

Не получи отговор. Тресеше го леко и Ханс се притесни за секунда. Ако не успееше?

„По дяволите! Разбира се, че ще успея! Та това е просто една мацка с копринена кожа и хубав задник!”

Препазливо отвори вратата.

- Мелиса?

„Ето я.” Тя стоеше срещу него, навела глава над мивката. Не помръдваше, само косата й леко се развяваше. Душът зад непроницаемата завеса беше спрян. Капките потропваха ритмично във ваната.

Ханс тръгна внимателно към чернокосата. Тя все още стоеше така неподвижна, навела глава и загледана в дъното на мивката. Мъжът видя отражението си в огледалото, но не и лицето и, отпуснато ниско.

„Сигурно е болна. Сигурно го хванах от нея!”

- Добре ли си?

Той самият не беше. Изтръпваше. Зави му се свят. А беше само на метър от Мелиса... Ръката му с кърпата трепереше.

Ханс се метна напред и обгърна момичето през гърдите с лявата ръка, а дясната сложи на лицето й.

Не усети грам съпротива. Но усети нещо друго.

„Боже мой...”

Мелиса беше почти безтегловна. Беше... беше сякаш изпразнена и куха. Обърна я рязко към себе си.

- Аааа!

Жената беше куха. Наистина куха. Тялото й беше просто празна обвивка, като змийска кожа или обвивката на насекомо. Като празен пашкул.

Ханс усети нечий поглед върху гърба си. Не можеше да помръдне. Беше направо парализиран. Празните очи на Мелиса го гледаха втренчено. Тялото и беше разцепено по средата и вдлъбнато навътре. Копринени нишки се поклащаха от разреза.

Тогава си спомни за ухапването по врата.

„О боже. О боже! О боже!”

Чу съсък зад себе си. Чу... Това беше смях. Беше смях, съскащ, нечовешки смях!

- Добрррро утрррро, Хансссси.

Ханс направи немислимото.

Погледна в огледалото.

Две очи, две познати, почти човешки очи го гледаха... обкръжени от още шест други. Шест черни, празни очи със студен блясък. А под тях имаше челюсти, продълговати...

...извити...

...огромни...

Паешки зъби.

- Исссскаш ли да се позабавляваме, Хансссси?

Ханс изпищя.