Приказка в реално време (част 4)


Към трета част... щото съм учтив бе, батка!

Ето, че вечерта дошла и било време празненството да започне. Слугите се бъхтали усърдно, разнасяли напитки и храни, чистили и оправяли след благородниците бъркотията. И разбира се – били щастливи от това. Навярно защото никой тях не ги е питал.
И така, пирувал си щастливо Красен, а някъде наоколо и Гесимбал се забавлявал, след като на подчинените си работата вече бе поверил. И всички тъй били щастливи (все пак вече втора бъчвичка започвали) и танци имало, и смешки, и разни акробати, и смешници, шутове и бардове различни, и тъй нататък хора на изкуството, които хапвали от скромните останки на свойте господари, както винаги се случва.
И тогаз се появила Магарите.
О, каква разкошна тя била! Като паун във ветровито време, с рокля бухнала като купа сено, и толкоз благочестива тя изглеждала, докато след нея двама-трима ухажори лекичко подтичвали. Усмихнала се тя доволно, оглеждайки се за любимият си Красен, който тъй коварно бе я наранил без да знае. И той, разбира се, видял я.
Срещата им лесно бих пропуснал, защото знае се какво е станало. Но все пак, поне началото й славно аз да спомена на тези редове...
- Привет, о, радост за очите ми мъгливи вече – поздравил я Красен с мъдър комплимент, достоен да се впише в Книгата на великите смешници.
- О, и аз така се радвам да те видя, принце мой великолепни, като фазан богато пременени! (И на същия акъл, но това никой не казал.)
И нататък е ясно, защото Магарите скоро паднала отново в плен на нашия прекрасен Красен. Така де, тя не забравила за чутото, но пък нищо ново не било това – нима за пръв път някой благородник утешавал се със друга, защото не можел с Магарите заедно да бъде? Или поне така си мислила тя.
Пирували те, смели се и се забавлявали, когато странен мъж на възраст смирено ги прекъснал.
- О, позволете ми, велики Красене, аз да ви разкажа нещо!
Принцът се замислил, макар от усилието пот да му избила, и избърсал си челото.
- Хайде, говори ми, странниче. Усещам мъдро аз, че нещо искаш да ми кажеш.
Странникът се позапънал за миг, вцепенен от гениалното прозрение на благородника, но бързо се осиферил – така де, и друг се бе срещал с такива умове гръмовни.
- Аз чух, за жалост моя, че баща ви, кралят, легнал болен бил. О, каква трагедия! Но аз мога да помогна!
Красен изхъмкал и вдигнал тост по този повод.
- Радвайте се, хора, доброто ще възтържествува! Хайде, пейте вие там, и вий свирете, бързо!
Понечил даже с Магарите в танци да се впусне, но странникът го деликатно дръпнал. Така де, вярно, че беше благородник, ама чак толкова окаян тип досега незнайният лекар не бил срещал.
- Но вие нищо за лека не поискахте да чуете!
Красен стреснато се сепнал – ама нали имало лек, значи всичко било наред! „Е, какво да се прави” казал си принцът, „ще изслушам този низък раб, който пирът ми ненужно иска да прекъсва.”
- За този цяр обаче трудно може нужното да се открие! Но аз знам какво и как и откъде да се открие! Но стар съм вече, ще трябва някой друг да го направи...
- Йохо! Той с радост с туй ще се заеме, даже още ей сега!
Синът на кастелана наблизо не бил, но пък скоро щял да научи, че вече се е захванал да търси разни митични съставки, и то с радост. Навярно щял той леко да се изненада, че толкоз бързо и без да разбере в търсенето се е включил, но какво пък – той бе просто смъртен и трябвало на Красен да помогне!
- Хайде, говори, ти странниче! Какво Йохо трябва да издири? Слушай, Магарите, и помни!
Дукесата се смръщила и напънала се да запомни, поклащайки русата си коса. Разбира се, и тя била радостна за това, поне ако питахме Красен, но още не го знаеше.
Странникът заразказвал. Говорил той за целебна вода, донесена от далечни земи и за златна трева, растяща в мъгливи гори, разказвал за всичко, що трябвало да се намери и събере, а накрая и последна съставка една да се сложи.
- И тогава, о, принце – зашепнал знахарят незнаен, така че само Красен да го чуе – още нещо последно ти трябва да сложиш! Напъни се и всичко помни! Защото последното нещо е... по капка кръв от стадо бици!
И принц Красен, доволно наквасен, сред шумният пир усмихнал се хищно. Махнал с ръка на знахаря, пратил слуги нейде за вечерта да го сложат, и повел Магарите във танц.
„Ех, каква последна съставката! Да знаех аз туй по-рано, тъй доволен щях да бъда, но уви!”
Ухилил се и погледнал към дукесата замаяна, чиито очи се вече затваряли.
- И по капка кръв от сто девици! – Прошепнал принц Красен, повтаряйки туй, що бе чул. – Ех, каква работа ще падне!


           (и ако провидението се намеси, ще продължа това нещо, което така недовършено оставих - 3.05.2015 - да си знаете)

Коментари

Популярни публикации от този блог

Копринена кожа

Събота вечер

Светлина