Публикации

Елън

      Един от най-първите ми разкази въобще. Е, на практика първия... Продължение има... и ще се появи по-късно, когато мъглата се разсее и сенките се стопят в дим и ко казах?! И тъй - приятно четене! И линк към продължението , което може да прочетете после. - Елън, ела насам! Звънък женски смях огласи нощта. - Хвани ме! Луната осветяваше прелестната горичка. Звездите сияеха в небето като хиляди очи, гледащи младата двойка, гонеща се в сумрака. - Хааайде, хвани ме де! - Ей, само да те стигна! Елън се спря рязко и се завъртя към Макс, който веднага се окопити и я сграбчи в обятията си. Звучната им целувка бе последвана от звънкия смях на момичето. - Обичам те. Толкова те обичам, че ако любовта ми беше вода, цял океан не стига да я побере. - Колко си банален! – оплези му се Елън. - Но съм прав! Обичам те безумно! Не мога да живея без теб. - И аз те обичам. И все пак си оставаш... Не можа да довърши, защото устние на Макс се впиха в н...

ДА!

Къде съм? Даа... Там, далече, на хиляди километри оттук, в друга реалност, на друго място. Под земята, долу, в мрака. В сумрачния коридор едва се процежда светлина на снопчета отнякъде. Отнякъде много далеч. После чуваш звука. Да. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Туп. Бавно, равномерно, тежко. Непоколебимо. Стъпки. Подковани ботуши, с шипове на върха, несъмнено. Той върви. Десетки килограми студена стомана го покриват целия. Назъбена, с остри ръбове, стърчащи шипове и режещи като бръснач краища. Черна стомана, изкована някъде долу, далеч от тук, далеч от светлината. Несъкрушима броня, почти сраснала се с тялото му. Туп. Туп. Стъпките отекват по мрачния коридор, покрит с пепел от умрели огньове. Топлината е избягала много отдавна, оставяйки всички тук в царството на студа. Стените са почернели от сажди, каменни, безмълвни. Единствен свидетел на мъката и самотата. Зад него нещо се влачи, бавно, полека, извива се и шепти в мрака. Камшик. Голям, дълъг, кожен камш...